Неизчерпаемият извор

Знакът казва празнотата. 沖 (празен) е кухината, празното отвътре. Образът на съда идва с тълкуването на реда: кухата купа е полезна именно заради празното пространство в нея. Глината държи стената, а ползата е в празнината.

Затова първата дума е 道 (Дао), а веднага след нея е 沖 (празен). Празнотата тук е безкраен потенциал. Колкото повече черпиш, толкова повече остава.

Редът върви 而 (а) 用 (ползва) 之 (го) 或 (може би) 不 (не) 盈 (пълни). 用 (ползва) е черпенето. 之 (го) сочи Даото. 盈 (пълни) е да се напълни до ръба. 或 (може би) оставя една крачка учудване: ползваш го, а то като че не се пълни.

Преводът казва „никога“, защото това „може би“ тук е въздишка пред неизчерпаемото, а не съмнение, че утре съдът ще прелее. Празнотата на Даото е потенциал, и черпенето не го изпълва.

淵 (бездна) 兮 (о). 兮 (о) е въздишката, възклицанието. Тук бездната е безкрайна и раждаща. От тази дълбочина излизат формите и съществата. Тя е коренът на всичко съществуващо.

Затова след въздишката идва 似 (сякаш) 萬 (десет хиляди) 物 (неща) 之 (на) 宗 (прародител). 萬 (десет хиляди) 物 (неща) са десетте хиляди неща, които преводът събира в „всички неща“. 宗 (прародител) е главата на рода, началото на реда.

Защото знакът е 似 (сякаш), и защото първият стих вече нарече Даото празно. Празното няма лице, което да посочиш и да кажеш „ето бащата“. Лао Дзъ оставя приликата: бездънното прилича на прародител, защото от него излизат нещата, а самото то остава по-дълбоко от тях.

Редът още говори за Даото от първите два стиха. 挫 (притъпява) 其 (своята) 銳 (острота). 挫 (притъпява) е да свалиш острието. 銳 (острота) е самият връх, който пробожда. 其 (своята) държи тази острота за негова: на Даото, а после и на всеки, който му прилича.

Даото не е агресивно. То смекчава всяка крайност. Същият ход се познава и у мъдреца: той избягва прекалената острота в отношенията си.

Маха се върхът, който реже хората. Силата, която държи съда от първия стих, си остава. 銳 (острота) тук е крайността. Щом тя е притъпена, от извора може да се черпи, без ръката да се нареже.

紛 (възел) е сплитането, обърканите нишки. Преводът ги нарича възли, защото така се вижда работата: нещо стегнато, което чака да бъде развързано. 解 (разплита) е именно това развързване. 其 (своята) отново държи объркаността като негова, на същото Дао, което притъпи остротата.

Срязаният възел маха нишката заедно с объркването. Даото разрешава объркаността без усилие и без насилие. Пътят му е търпеливото развързване. Така работи и истинската мъдрост: редът се връща, а нишката остава цяла.

И двете сочат едно дело. 和 (смекчава) 其 (своето) 光 (сияние). 光 (сияние) е светлината. 和 (смекчава) е да я смесиш с околното и да я вкараш в съгласие, та да не ослепява. Преводът казва плода: блясъкът слиза. Знакът казва начина: светлината се съгласува, а не се гаси.

Даото не блести показно. То укротява собствената си светлина. Мъдрецът не се изтъква и не ослепява другите с блясъка си. Свети тихо отвътре, и хората виждат пътя, а лампата остава тиха.

同 (слива) 其 (своя) 塵 (прах). 同 (слива) е да станеш същото и да не стоиш отделен. 塵 (прах) е прахът, най-дребното. Най-висшето не се отделя от най-нисшето. Даото е навсякъде: и в прашинката, и в звездата.

По това, че живее сред тях, неотличим от тях. Не си прави отделен чин над праха им. Четирите хода вървят заедно: 挫 (притъпява) остротата, 解 (разплита) възела, 和 (смекчава) сиянието, 同 (слива) се с праха. Така празното от първия стих се движи сред нещата.

Знаците казват 湛 (прозрачно) 兮 (о) ，似 (сякаш) 或 (може би) 存 (съществува). 湛 (прозрачно) е бистрото и дълбокото, толкова фино, че погледът минава през него. 似 (сякаш) и 或 (може би) държат несигурността: сякаш, може би е там.

Отделен знак за „не“ няма. Преводът чува в това „може би“ и другата половина — „сякаш не“ — защото прозрачното не се хваща като предмет. Съмнението е в 或 (може би), а преводът го разгъва в двете страни.

Както се диша въздухът. Не се вижда, а без него нищо не живее. Прозрачното е фино и близко. Не се доказва с пръст, и черпенето не го изпразва. Затова 存 (съществува) стои под 似 (сякаш) и 或 (може би): има го, а ръката не го затваря.

Да. 吾 (аз) 不 (не) 知 (знам) 誰 (чий) 之 (на) 子 (дете). 吾 (аз) е говорещият. Той не крие, че не знае произхода. 誰 (чий) е „кой“, и заедно с 之 (на) 子 (дете) става „чие дете“. Даото няма родител, когото да посочи.

Началото от първата глава е самото безименно. То не е някой по-стар, който е родил Даото. Тук Лао Дзъ признава пълната тайнственост: Даото е преди всичко и всички, затова въпросът „чие дете“ остава без име.

В този ред е върховният владетел на Небето. 象 (образ) 帝 (Владетел) 之 (на) 先 (преди). 帝 (Владетел) е богът, когото почитта слага най-високо. Преводът затова казва „Владетел на Небето“. 先 (преди) е по-напред във времето. 之 (на) връзва „преди“ с този Владетел.

Знакът носи и двете. Преводът го държи като образ: нещо, което стои преди самия 帝 (Владетел) и не се слива с него. Същият знак се чува и като „сякаш“: изглежда по-рано от Владетеля. И в двете четения посоката е една.

Няма бог-творец преди Даото. Даото е самият извор, от който произлиза всичко, включително боговете.

За Даото, и затова за човека, който му прилича. 道 (Дао) е 沖 (празен): черпиш и то не се изпълва. 淵 (бездна) е 宗 (прародител) на 萬 (десет хиляди) 物 (неща). После идват четирите тихи хода: 挫 (притъпява) остротата, 解 (разплита) възела, 和 (смекчава) сиянието, 同 (слива) се с праха.

След тях е 湛 (прозрачно): 似 (сякаш) 或 (може би) 存 (съществува). Накрая 吾 (аз) не знае чие 子 (дете) е, защото то стои 先 (преди) самия 帝 (Владетел).

Запасът оредява, като се черпи, и се пълни, като се хвали. Този извор не се изпълва от ползването и не иска име на родител. Познаваш го по четирите хода: острието е притъпено, възелът е разплетен, светлината не ослепява, прахът е общ. Ако трябва да кажеш чие дете е дарбата, още държиш родословие. Изворът стои преди това име.