Тайнството на Даото

Вгледай се в знака 道 (Дао). В този къс ред той идва три пъти и не върши една и съща работа. Първото 道 (Дао) е Пътят. Второто е глагол. Третото отново е Пътят, вече с 常 (вечно) пред него: постоянното, онова, което преводът нарича вечно. Цялата глава се държи на тази разлика. Има Дао, което може да бъде хванато в дума, и има Дао, което остава, след като думата си е свършила работата.

Глаголът носи два сродни смисъла и преводът избира единия, без да убива другия. 道 (изричам) значи „изричам“, и затова четем: което може да бъде изречено. Същият глагол значи и „прокарвам като път, следвам, превръщам в метод“. Дао, което си направил рецепта, също не е постоянното Дао. Лао Дзъ говори. Още с първата дума обаче слага граница на говоренето: словото е позволено, докато не бъде взето за онова, към което сочи.

常 (вечно) не отмерва години. То сочи онова, което не се мени, щом се смени гледната точка, езикът или случаят. Всяко изречено Дао е Дао за даден ум и даден повод. Постоянното минава през всички поводи и не се изчерпва в нито един. Затова „вечното“ в превода е вярно, ако го чуеш като независимо от формулировката, а не просто като много старо.

Думите служат да насочват. По-късни учители сравняват такава дума с пръст, който сочи луната: пръстът е полезен по посоката си и безполезен, щом го сбъркаш с луната. Първият стих не налага мълчание. Той пази мълчанието и речта от една и съща самоизмама — да се сложиш на мястото на Пътя.

Строежът е нарочно същият, за да чуеш второто движение на ума. Пътят бива изречен, а щом е изречен, бива именуван. 名 (име) е и името, и актът на назоваване: да отделиш нещо, да му сложиш етикет, да кажеш „това, а не онова“. Между Даото и името има ред. Първо е опитът да се каже реалността. После идва опитът тя да се закрепи в название и така да стане притежавана.

Името, което може да се положи, не е постоянното име. Постоянно име би било име, което не реже. Такова име не се произнася, защото всяко произнесено име вече е разрез. Преводът казва „вечното Име“ с главна буква, за да се усети: става дума за името на самото неназовимо, а не за по-сполучлива дума в речника.

Езикът си остава. „Вода“ е вярно име, когато пиеш, когато вариш ориз, когато търсиш брод. Същото име обаче държи настрана реката, облака, сълзата и леда, които са едно движение в различни лица. Урокът не е да млъкнеш пред чашата. Урокът е да помниш, че чашата, името и пиенето са три различни неща.

Оттук нататък главата ще постави безименното и именуваното едно до друго. Те не влизат като врагове. Те влизат като два момента на един извор: мигът преди разрязването и мигът, в който светът вече има лица. Вторият стих те подготвя да не презираш нито единия.

В този ред 無 (без) стои до 名 (име) и прави 無 (без)名 (име): онова, което няма име, което още не е разграничено. Китайската дума носи „няма, без“, но тук тя не описва дупка, в която отсъства свят. Описва състояние преди каталога. Небето и Земята са първата голяма двойка: горе и долу, ясното и плътното, движението и приемникът. Преди двойката да бъде отсечена, има извор, който не можеш да посочиш, защото посочването вече дели.

始 (начало) в този стих е ред, а не дата. Безименното е по-ранно, защото Небето и Земята зависят от него, а то не зависи от тяхното разделяне. Ако търсиш началото като първия предмет в списъка на предметите, ти вече стоиш сред имената и си подминал онова, за което говори редът.

Спорът идва от самите знаци. Старият текст често е без запетаи, а 無 (без), 名 (име) и 天 (небе)地 (земя) могат да се групират по два начина. Четенето на нашата страница — безименното е началото — свързва 無 (без) с 名 (име) и подготвя следващия ред за именуваното. То е четенето на Ван Би и на традицията, в която тази глава се учи най-често. Другото групиране казва, че небитието е първото име, дадено на началото.

Двете четения се събират в едно внимание. Началото не е предмет между предметите. Който го търси като нещо, което може да посочи, вече е излязъл от 無 (без)名 (име) и е влязъл в света, чиято майка е следващият стих.

Текстът раздава две роли и държи и двете в почит. 始 (начало) е откъдето тръгва: първият праг, още без лице. 母 (майка) е майката: носи, храни и дава различимо поколение. 有 (има)名 (име) — онова, което има име, което е влязло във форма и отношение — ражда 萬 (десет хиляди)物 (неща). „Десетте хиляди неща“ е старият израз за цялото множество на проявения свят. Числото не се брои. То казва: всичко, което вече може да бъде отличавано.

Щом има име, има и нещо, което стои до друго нещо: планина и река, ден и нощ, полза и вреда. Майката е този плодоносен момент. Без началото тя няма откъде да излезе. Без нея началото би останало без свят от лица. Главата отказва да избере само безименното или само формите.

Думата „планина“ не събира камъка. Актът на различаване, чийто видим белег е името, изважда планината като планина. Преди разреза склонът, тревата, мъглата и камъкът са едно непрекъснато присъствие. След разреза те стават неща, които могат да се търсят, да се мерят и да се владеят. Майката в стиха е този преход към различимото.

Затова именуваното е достойно, а не е падение. Целият по-нататъшен свят на занаята, имената, роднинството и държавата живее при майката. Лао Дзъ иска само да помниш извора, който предният ред остави без име: формите имат майка, а майката има начало преди себе си.

故 (затова) обръща главата от устройството на света към начина на гледане. 觀 (гледам) е наблюдаване, при което оставяш нещото да се покаже, а не взиране, с което бързаш да го уловиш. Онова, което се показва в това наблюдение, е 妙 (тънкост): тънкото, скритото, едва доловимото действие. Преводът го предава като „скритата му същност“. Думата е по-близо до фината работа на Даото, отколкото до зрелищно чудо.

Желанието в този стих е хватка. То избира едно и подрежда погледа като път към това едно. Когато хватката се отпусне, погледът долавя шева, по който нещата възникват. 常 (вечно)無 (без) е трайно стоене в невкопчеността. Това е жив ум, а не угасен ум. Съзерцанието тук е практическата страна на безименното от третия стих.

Избрал е четене, в което и двата нюанса работят заедно. Знаците позволяват да се спре след 常 (вечно)無 (без): пребъдваш без желания и тъкмо чрез това наблюдаваш тънкостта. Позволяват и друго спиране, 常 (вечно)無 (без)欲 (желание): постоянното нежелание е самото средство на наблюдението. На страницата на главата запетаята стои така, че липсата на желание е състоянието, а виждането е плодът му.

И двете членения учат едно упражнение. Желанието си остава човешко: гладът, грижата, занаятът имат своето време, и следващият стих ще им даде собствено виждане. Този стих отваря другото време — времето, в което не преследваш образ, за да видиш откъде образите се появяват.

„Само“ в превода пази мярката, а не презрението. 有 (има) е светът на определеното, същият свят, в който именуваното става майка. 徼 (граница) е граница, край, очертание: мястото, където едно нещо свършва и започва друго. В някои ръкописи наблизо стои знак за отвор, но четенето на нашата глава държи 徼 (граница) и го предава с думата „проявления“. Проявлението е онова, което се вижда именно по ръба — формата, употребата, пределът.

Който стои в желанието, вижда тези ръбове, и това виждане е нужно. С него се отличава бродът от дълбокото и лекарството от отровата. Стихът описва законния поглед на занаятчията, лекаря, домакина. Той става тесен едва когато ръбът бъде обявен за цялата дълбочина.

Могат да се срещнат като двама души, но текстът ги държи като два начина в един живот. И двата са казани с 常 (вечно): и невкопчеността, и стоенето при формите са постоянни умения, а не редки настроения. Когато захватът отпусне, виждаш тънкостта. Когато работиш във формата, виждаш очертанието. Денят има нужда и от двете.

Шестият стих довършва двойката, отворена в петия. Заедно те казват: Даото се наблюдава откъм скритото си действие и откъм явния си ръб. Който има само второто, живее сред десетте хиляди неща и ги смята за първи. Който има само първото, лесно превръща тишината в гордост. Главата още не е изрекла присъда. Тя подрежда двата инструмента и в следващия ред ще каже откъде са взети.

Мълчанието е точно, защото двойките вече са се наслоили и Лао Дзъ отказва да остави само една. Най-близо стоят 無 (без) и 有 (има): няманото и наличното, безименното и именуваното, скритата тънкост 妙 (тънкост) и явното очертание 徼 (граница). 此 (тези)兩 (две)者 (неща) ги събира с жест: ето тези две, които току-що разгънах. Ако попиташ „кои точно“, ти търсиш още едно име, а стихът тъкмо отслабва властта на отделното име.

同 (заедно)出 (излиза) значи: излизат заедно, от един изход. 異 (различно)名 (име) значи: носят различни имена. Разликата е истинска в езика и в посоката на гледане. Произходът е един. Така главата пресича навика да се направи от двойката война.

Противни ги прави умът, след като сам ги е разтворил, за да може да живее сред неща. Светлото и тъмното изглеждат като врагове, докато помниш само смяната им и забравиш небето, в което се сменят. Така и тук. Който избере само безименното, прави от него още едно име и се гордее, че е над формите. Който избере само именуваното, търси господар сред десетте хиляди неща и не вдига очи към извора.

Разликата в имената е за пазене. Двете имена сочат два лицеви изгледа, и без тях светът би бил или ням, или разпилян. Общият произход не заличава лицата. Той не им позволява да станат две вселени. Седмият стих е сърцето на главата: единство, което търпи различие, и различие, което не къса извора.

Глаголът е предпазлив и преводът го пази: 謂 (наричам)之 (ги) — „наричат ги“, „казва се за тях“. Стихът не казва „те са това“ с окончателност. Той казва как хората именуват общото. Името е признато като име. Така осмият ред слуша първия: дори най-дълбоката дума си остава дума.

玄 (тайнство) е тъмното, дълбокото, черното с отсянка на червено, цветът на далечното небе, в което окото не намира дъно. В речта на Лао Дзъ това не е мракът на незнанието. Това е дълбочина, която поглъща светлината на определението и продължава. Да наречеш и двете с тази дума значи да спреш преди победителя. Нито 無 (без), нито 有 (има) получава короната.

Светлината, с която знанието работи всеки ден, осветява едно и оставя друго в сянка. Тя е инструмент на 名 (име): прави контурите годни за дело. 玄 (тайнство) е онова небе, в което осветеното и сенчестото още не са се разделили за окото. Затова тъмното тук е по-точно от блясъка. Блясъкът вече е избрал страна.

Общото име не обяснява двете. То ги спира на прага, където обяснението би излъгало, че е стигнало дъното. „Тайнство“ в превода е добро, ако го чуеш като тази небесна дълбочина, а не като загадка, на която някъде в края на книгата чака отгатка. Главата няма да даде отгатка. Тя ще удвои тъмното.

Удвояването 玄 (тайнство)之 (след)又 (още)玄 (тайнство) пази от спиране, а не от влизане. Първото 玄 (тайнство) те държи да не приемеш лесното обяснение за дъно. Второто те държи да не превърнеш самото тайнство в последна теория, с която да се кичиш. Щом думата „дълбоко“ ти стане притежание, тя е вече твърде светла и трябва отново да потъмнее. Това е врата именно защото не се зазижда в извод.

門 (врата) е прагът на преминаване, един от силните образи в книгата. Вратата не е стая, в която се сяда. 眾 (всички)妙 (чудо)之 (на)門 (врата) е вратата на множеството тънкости — същите 妙 (тънкост), скритите действия, за които петият стих каза, че се съзират без хватката на желанието. Чудесата в превода са тези тънкости, когато излизат наяве като свят. Те не чакат зад заключена завеса. Те непрестанно минават през прага: от безименно към именувано, от извор към десетте хиляди неща.

Остава да пазиш и речта, и мълчанието еднакво трезви. Говори, когато трябва да посочиш пътя, и помни, че посочването има край. Давай имена, когато светът иска да бъде различен, и помни, че името е белегът на майката. Гледай очертанията, докато работиш. Отпускай желанието, когато искаш да видиш откъде очертанията идват.

Деветият стих завършва главата с отворен праг. Вратата е отворена, защото никое изречение, включително този последен ред, не я е затворило. Който мине, не отнася Даото със себе си като формула. Той се научава да минава: от дума към онова отвъд думата и обратно към думата, когато животът поиска име.

Задръж ред на гледане, а не заместител на Даото. Първо: всяко изречено Дао и всяко сложено име са по-тесни от онова, което именуваш. После: светът има два прага. Безименният е началото, от което Небето и Земята стават двойка. Именуващият е майката, от която десетте хиляди неща се раждат като различими.

После идват двете врати на погледа. Без захват се съзира тънкостта. Във желанието и формата се виждат границите. Тези две имат един произход и различни имена, а общото им име е дълбочина без дъно. Дълбочината е удвоена, за да не се втвърди в теория, и тази удвоена дълбочина е врата. През нея минават всички тънкости, когато стават свят.

По тихия белег на отворения праг. Щом една формулировка ти стига, а чуждите формулировки са само грешки, името е взето за постоянното. Щом формите са ти единствената истина, погледът е спрял при 徼 (граница). Щом презрението към формите минава за мъдрост, от 無 (без) е направено още едно мнение. Главата те държи между тези три самозаблуди.

Познанието, което тя предлага, се ползва като врата. Преминаваш през него към делото, към тишината и обратно към словото. Щом го окачиш на стената като последен надпис, ти си излязъл от първа глава още преди да си я дочел. Затова преговорът също завършва с обобщение, а не с лозунг: обобщението е бележка върху прага, и прагът остава за минаване.